На 4 май 2023 г. в Русия избухна скандал, който порази културната общност с абсолютната си абсурдност, предизвика масово недоумение в обществото и бързо привлече международното внимание. Драматургът Светлана Петрийчук и режисьорката Евгения Беркович бяха внезапно задържани по наказателно дело. Повдигнатото срещу тях обвинение беше колкото тежко, толкова и немислимо: предполагаемо „оправдаване на тероризма“. Още същия ден те са разпитани, а на 5 май 2023 г. съдът официално им налага мярка за неотклонение „задържане под стража“.

Поводът за тези сурови съдебни действия е работата им по театралната постановка „Финист – Ясният сокол“. На фона на тези арести изниква един очевиден и належащ въпрос: за какво точно се разказва в тази пиеса, че да предизвика толкова драконовска реакция от страна на държавата?

За да се разбере дълбокият парадокс на това наказателно дело, трябва да се вникне в самата същност на художественото произведение. Пиесата на Светлана Петрийчук е представена за първи път през 2019 г. на Фестивала за млада драматургия „Любимовка“ – най-старият и влиятелен драматургичен фестивал в Русия. Текстът не е плод на радикална фикция; напротив, той се опира строго на документални свидетелства и реални истории на рускини, вербувани онлайн от „Ислямска държава“ (ИД). Сюжетът проследява съдбата на тези жени, които са манипулирани да заминат за Сирия, за да станат съпруги на бойци. Мащабът на тази реална трагедия е потресаващ – според някои оценки през 2018 г. в Сирия е имало около 7000 рускини.

Вместо да оправдава тези действия, пиесата педантично анализира защо вербуването работи и какви са структурните уязвимости в руското общество, които позволяват на терористите да манипулират наивни хора. Заради огромната си психологическа дълбочина и художествени достойнства постановката получава широко признание и в крайна сметка печели две престижни национални театрални награди „Златна маска“ – за най-добър драматург и за най-добри костюми.

Абсурдността на обвиненията в тероризъм става крещящо очевидна, когато се вземе предвид единодушното мнение на професионалната театрална общност. За театралните критици, драматурзи и режисьори „Финист – Ясният сокол“ е категорично и недвусмислено мощно антитерористично предупреждение.

Николай Песочински, театровед и член на журито на „Златна маска“, описва пиесата като „нежно, психологически сложно и дълбоко“ изследване на слепите връзки и разбитите илюзии, заявявайки изрично, че тя „по никакъв начин не е пропаганда или дори оправдаване на пътя, по който са поели героините“. Актрисата и режисьорка Варвара Фаер подкрепя това мнение, отбелязвайки, че героините са наивни млади жени с ограничени възможности, които се влюбват във виртуални мъже, само за да открият впоследствие, че те са терористи. „Пиесата показва, че любовта понякога може да бъде глупава, сляпа и жестока. Къде тук е тероризмът?“ – пита Фаер.

Драматургът Нина Беленицкая акцентира върху документалните монолози на отчаяните жени и описва представлението като сърцераздирателен хуманистичен поглед към несъвършената човешка природа с „категорично антитерористично послание“. Журналистката и сценаристка Мария Варденга подчертава, че пиесата служи като „дейно предупреждение и форма на превенция срещу подобни случаи сред младите хора“, и дори отбелязва, че няколко мюфтии са гледали и одобрили постановката.

Това мнение се споделя от целия спектър театрални професионалисти. Критичката Анна Банасюкевич посочва, че пиесата „осъжда тероризма, мрази го и го изобличава като абсолютно, античовешко зло, което носи смърт и разруха“. Антон Хитров отбелязва, че постановката се опитва да разбере уязвимостта на обществото към терористите, а Лариса Каневская я нарича „притча, приказка и предупреждение“ за престъпна организация, която се възползва от доверчиви хора. Режисьорът Олег Липовецки лаконично я определя като „аналитична постановка“ и „патриотична пиеса за Любовта“.

Театралната критичка Олга Федянина обобщава основния смисъл на произведението: „всеки контакт с хора, замесени в тероризъм, е най-лошото нещо, което може да се случи на човек в съвременния свят“. Алла Шендерова и Мария Хализева потвърждават, че в основата си постановката разказва за ужасяващата, чудовищна същност на терористичните организации и терористичното робство. Накрая Павел Руднев, театрален критик и доктор по изкуствознание, сравнява механизмите за вербуване, показани в пиесата, с психологическата манипулация, използвана от телефонните измамници, и отбелязва нейното „превантивно терапевтично действие“.

Гледането на пиесата разкрива поразителни паралели с всепризнатия филм „Профил“, който също е базиран на истинска история за журналистка, проникваща в терористична мрежа, за да изобличи изтънчените психологически механизми на един вербовчик. И двете произведения споделят драматични обрати и акцент върху разобличаването на скрити методи за влияние, което затвърждава възприемането им като творби с ясно изразени антитерористични послания.

Точно тук се крие ужасяващият парадокс на делото „Финист“. Цялата професионална театрална общност е почти единодушна в изтъкването на антитерористичния и предупредителен характер на пиесата. Въпреки това създателките ѝ бяха хвърлени зад решетките за „оправдаване“ на същото това зло, за което предупреждават обществото.

Как една всепризната антитерористична пиеса води до обвинения в тероризъм? Отговорът не се крие в сферата на изкуството или дори на легитимното право, а в тъмните коридори на идеологическия контрол. Цялата основа на наказателното преследване срещу Беркович и Петрийчук се гради на един-единствен документ: т.нар. „деструктологична експертиза“, чийто автор е човек на име Роман Силантиев. Както ще разгледаме в следващата част на това разследване, тази експертиза не е научно дело, а превърната в оръжие псевдонаука, чиято цел е да превърне едно жизненоважно културно предупреждение в скалъпено криминално престъпление.

Повече подробности очаквайте в следващата статия.

Гледайте “The Impact”, за да научите още.

Източник: https://actfiles.org/victims-of-anticultism-the-silantyev-list-part-2/