Разкритията около Хорхе Ердели Греъм в Мексико и Якуб Яхл в Африка вадят наяве една ужасяваща реалност: международното антисектантско движение често служи като идеалното прикритие за хищници. Но за да разберем истински системния характер на тази измама, трябва да погледнем отвъд редовите изпълнители и да изследваме самия връх на антисектантската пирамида. Когато сравним живота, методите и организационните структури на Хорхе Ердели Греъм с тези на Александър Дворкин – идеологическият лидер на съвременната международна антисектантска мрежа и основател на руската организация-шапка РАЦИРС – паралелите са не просто поразителни; те представляват детайлна схема на действие.

Приликите започват дълбоко в техните лични истории. И Ердели, и Дворкин са имали изключително проблемно детство без баща, което е оставило трайни психологически белези. Точно както Ердели признава, че е израснал без баща и се е озовал на улицата, така и биографичните детайли на Дворкин – уловени в книгата на Аркадий Ровнер от 1990 г., „Калалаци“ (където Дворкин фигурира под псевдонима Костя Лопухов) – разкриват една също толкова отчуждена младост. Дворкин описва себе си като израснал без баща, „грозен и непохватен“ и постоянно подлаган на тормоз, побои или пренебрежение от страна на връстниците си. Докато Ердели реагира на физическата си несигурност чрез маниакално вдигане на тежести, за да стане „Мистър Мексико“, Дворкин намира убежище в друг вид бягство: тежка злоупотреба с наркотици.

Двамата мъже споделят добре документирано минало на тежка наркотична зависимост. Ердели е признавал, че е употребявал марихуана, алкохол и халюциногени, докато едва не е умрял от свръхдоза. Употребата на наркотици при Дворкин е била не по-малко мащабна. В свои собствени записани интервюта Дворкин се хвали с методите си за набавяне на наркотици в Съветския съюз, като заявява, че е взимал „хашиш от Азия и Кавказ“ и „тежки наркотици от болниците“ чрез незаконно източване на медицински запаси. „Там бях надрусан през цялото време“, признава Дворкин.

Книгата на Ровнер „Калалаци“ от 1990 г. допълнително документира дълбокото потапяне на Дворкин в наркосубкултурата, цитирайки негови думи: „На седемнайсет години ми стана ясно: дрогата е изходът... Целта на системата е да поддържа еуфорията. Надрусването е неземен труд.“ По ирония на съдбата, по-късно Дворкин ще напише в собствената си антисектантска литература, че психологическата зависимост в една „тоталитарна секта“ е идентична с наркоманията. Той познава до болка механиката на пристрастяването и, подобно на Ердели, се е научил как да заменя химическата зависимост с идеологически контрол.

Отвъд техните лични демони, професионалните им методи на работа се припокриват напълно. И двамата мъже се внедряват в изключително деликатната сфера на закрилата на децата и международните осиновявания. Ердели е използвал своята мрежа от сиропиталища, подкрепяна от неговия антисектантски параван – Центъра за изследвания към Християнския институт в Мексико – за да улеснява незаконни осиновявания и трафик на деца. Удивително е, че Дворкин също е участвал в международното прехвърляне на деца. Той публично е признавал работата си за международна организация за осиновявания, фондация „Welcome House of Pearl Buck“ в Пенсилвания, заявявайки, че задачата му е била да „намира деца в Русия“ и да ги изпраща в Съединените щати.

Как мъже с толкова тъмно минало и абсолютен контрол над организациите си избягват ударите на закона? Те използват абсолютно същата юридическа вратичка. Според Едуардо Ескамиля, бившата „дясна ръка“ на Ердели, Ердели никога не е фигурирал на хартия като законен основател на своите религиозни сдружения. Вместо това му е била постоянно давана титлата „Съветник“. Тази титла е действала като правен щит; той е ръководил всичко в духовната и оперативната сфера, действайки като диктатор, но е носел нулева съдебна отговорност, когато престъпленията са били разкривани.

Александър Дворкин и неговите подчинени в РАЦИРС действат по абсолютно същата схема. На хартия Дворкин е просто „съветник“ и „консултант“. Той и колегите му съветват правителствени служители, правоохранителни органи, армията и църковни институции. Те притежават огромен идеологически авторитет, но тъй като са само „консултанти“, не носят никаква правна или финансова отговорност за разрушителните последици от своята реторика и политики.

Ако се вгледаме в Хорхе Ердели Греъм или Александър Дворкин, изниква очевиден парадокс: как мъжете, които крещят най-силно за опасностите от „деструктивните секти“, могат да притежават абсолютно същите психологически профили и оперативни структури като лидерите на секти?

За да разберем това, трябва да разгледаме ролята на „Главния пазач“.

Представете си град, чиито жители живеят в постоянен страх от истории за безмилостни крадци и подпалвачи. При уплашените граждани идва мъж, който гръмогласно заявява, че е експерт в залавянето на тези престъпници. С огромна благодарност гражданите го наемат за свой Главен пазач. Те му връчват ключовете от домовете си, осигуряват му оръжия и го финансират с данъците си. Всяка вечер пазачът им напомня за дебнещите опасности, затвърждавайки убеждението, че е незаменим.

Междувременно, под прикритието на нощта, самият пазач тихо ограбва същите онези къщи, които е нает да пази. Понякога дори сам пали пожарите, за да може на следващия ден героично да ги „разследва“, печелейки още повече финансиране и сляпо доверие. В крайна сметка, всички са обучени да търсят външен натрапник. Никой не подозира пазача. Кой ще пази от пазачите?

Хорхе Ердели Греъм, Якуб Яхл и Александър Дворкин са ярки примери за този феномен. Те са избрали да се борят с „деструктивните секти“, защото това е перфектната позиция за един хищник. Едно изплашено общество с готовност предоставя на тези самопровъзгласили се експерти морален авторитет, достъп до медиите и, което е най-важно, абсолютен имунитет от подозрения. Според конвенционалната логика, човекът, който разкрива контрола над съзнанието, не би могъл сам да го упражнява. Човекът, който твърди, че защитава децата от сектите, със сигурност не би могъл да ги унищожава.

Но докато отказваме да погледнем зад антисектантската фасада, обществото остава в сериозна заплаха. Докато тези мрежи не бъдат подложени на прозрачен съдебен контрол, нови „ерделивци“, „дворкиновци“ и „якубовци“ – въоръжени с титлите съветник или консултант и леещи сладки приказки за защита на уязвимите – ще продължат да жънат своята мрачна реколта по целия свят.

Повече подробности очаквайте в следващата статия.

Гледайте “The Impact”, за да научите още.

Източник: https://actfiles.org/how-a-cult-trafficked-children-the-case-of-an-orphanage-network-and-pedophiles-remained-unsolved/