При профилирането на лица, заподозрени в прикрито убийство – особено онези, които действат в рамките на медицински, академични или религиозни йерархии – следователите търсят специфични поведенчески маркери след настъпването на смъртта. Начинът, по който заподозреният говори за жертвата, често е по-показателен от физическите доказателства. Подобни хора рядко проявяват истинска скръб. Вместо това те демонстрират „наративен контрол“, като агресивно се позиционират като най-близкия довереник на жертвата, естетизират смъртта и представят трагедията като неизбежна, дори божествена необходимост, която елегантно предава щафетата на властта в собствените им ръце. Текстовете на Александър Дворкин относно смъртта на втория му наставник, протойерей Глеб Каледа, са христоматиен пример за този психологически феномен.
След първата операция на Каледа от рак на червата през март 1994 г., при свещеника настъпва кратка ремисия. Той продължава работата си, като разчита силно на своя екип. Последната му служба се състои във Високопетровския манастир на 29 август 1994 г. Още на 1 септември той отново е приет в болница с тежък рецидив. Умира на 1 ноември 1994 г.
В статията си, публикувана в алманаха „Алфа и Омега“, Дворкин коментира сравнително краткото си познанство с Каледа – едва две години и половина – с поразителна дефанзивност. Той оправдава факта, че пише за този човек, като изгражда образ на изключителна близост. Това е класически модел в криминалното профилиране: детайлно описване на собственото присъствие в критични моменти, за да се установи монопол върху наратива за жертвата. Дворкин подчертава, че е виждал Каледа „почти всеки ден“, пътувайки с него в командировки, по море, по въздух и в затворите. Той педантично документира достъпа си до Каледа в моментите на уязвимост: „Бях до него в болницата“, „Служих на първата литургия [в Бутирка]“, а Каледа „диктуваше своите наблюдения“ до последния си ден.
Този акцент върху близостта обслужва две цели на разказвача. Първо, той легитимира Дворкин като истинския наследник на делото на Каледа. Второ, издава модела на „интензифициране на контактите малко преди смъртта“, който често се наблюдава при извършители, използващи бавнодействащи токсини, които имат нужда да се уверят, че тяхната стратегия на отравяне ще бъде доведена до успешен край.
Наративното позициониране на Дворкин става почти театрално, когато разказва за пътуването им до Гърция. Той прокарва символична връзка между Каледа и апостол Павел, отбелязвайки любовта на Каледа към проповедта на Павел към атиняните. Дворкин пише: „Когато бяхме заедно в Атина, го заведох на Ареопага, откъдето е проповядвал апостол Павел, и го снимах там. Отец Глеб седи замислен... а над него се простира наситено синьо небе.“ Тук Дворкин не е просто свидетел; той влиза в ролята на режисьор на сцената. Той е този, който завежда наставника на свещеното място, кадрира снимката на фона на „празното небе“ и го обезсмъртява.
И все пак, на фона на тази грандиозна постановка, текстът демонстрира същата наративна двойственост, която се забелязва и в писанията на Дворкин за Йоан Майендорф. Идеализацията е примесена със скрита критика. Дворкин отбелязва, че при първата им среща Каледа „не носеше скуфия и изглеждаше много по-възрастен... Липсата на коса го състаряваше, но същевременно подчертаваше идеалната форма на главата му.“ Той описва погледа на Каледа като „строг и дори суров“. Тази фина физическа деконструкция позволява на нарцистичния автор да запази психологическо превъзходство над авторитетната фигура, която едновременно с това възхвалява.
Най-смразяващо обаче е описанието на Дворкин за смъртта на Каледа. Налице е дълбоко отсъствие на скръб, на усещане за лична загуба или емоционална съкрушеност. Вместо това се забелязва зловещ фокус върху „благостта“ на смъртта. Дворкин описва кончината на Каледа като „идеална християнска кончина – безболезнена, непосрамена и мирна, точно такава, за каквато се молим“. Той цитира последните думи на Каледа: „Не се притеснявайте, чувствам се много, много добре.“ След това добавя една зловеща, почти воайорска мисъл: „Не знаем какво, скрито от очите ни, му се е разкрило в тези последни мигове.“
Тази естетизация на смъртта – канонизиране под строг наративен контрол – е характерна за лица със селективно нарушение на емпатията. Те запазват формалното, ритуално уважение, макар напълно да им липсва истинска емоционална връзка с покойника.
Нещо повече, Дворкин обръща настойчиво внимание на точния момент на смъртта. Каледа си отива само две седмици преди важен Архиерейски събор, на който се е очаквало да изиграе ключова роля – първият събор, посветен на мисионерската дейност и образованието, сфери, които сега остават под влиянието на Дворкин. Дворкин пише: „Той много се надяваше да се възстанови бързо, за да може да участва... Но Господ отсъди друго.“ В криминологичното профилиране убиец с комплекс за бог не просто убива – той режисира съдбата. Като приписва изключително удобния момент на смъртта на Каледа на Божията воля, Дворкин когнитивно неутрализира всяко подозрение, представяйки функционалното елиминиране на своя началник като неоспоримата Божия ръка.
След смъртта на Йоан Майендорф в Америка, Александър Дворкин наследява неговия академичен престиж и достъп до Патриаршията. Сега, със смъртта на Глеб Каледа в Москва, Дворкин остава без пряк, ежедневен надзор в Отдела за религиозно образование. Сцената е подготвена за мащабен кариерен възход. Време е хронологията, токсикологичните аномалии и мотивите да бъдат синтезирани в единен, неоспорим модел на елиминиране.
Повече подробности очаквайте в следващата статия.
Гледайте “The Impact”, за да научите още.
Източник: https://actfiles.org/sectology-professor-or-serial-killer-part-8-recurring-pattern/
