В изследванията на латентните серийни убийства най-опасните извършители рядко са онези, които действат в сенките на обществото; по-скоро това са хората, които безпроблемно се интегрират в живота на авторитетни фигури, извличат техния социален капитал и след това организират тяхното „функционално елиминиране“. За да се разбере академичната и професионална траектория на Александър Дворкин, човек трябва да приложи призмата на психобиографичния и поведенческия анализ към отношенията му с неговия първи голям покровител: протопрезвитер Йоан Майендорф.

Йоан Майендорф (1926–1992) е фигура от монументален мащаб в световното православие. Роден в семейство на руски благородници емигранти, той носи титлата барон и аристократично наследство. Интелектуалното му потекло е също толкова внушително: след като завършва Православния богословски институт „Св. Сергий“ в Париж през 1949 г. и се жени за Мария Можайская през 1950 г., той придобива докторска степен по богословие и чете лекции в Сорбоната, Фордъмския университет и „Дъмбартън Оукс“ към Харвард. Заедно с отец Александър Шмеман, Майендорф изиграва ключова роля в извоюването на автокефалия за Североамериканската митрополия и създаването на Православната църква в Америка. Когато здравето на Шмеман се влошава, Майендорф го наследява, ставайки декан на семинарията „Свети Владимир“ през 1984 г.

Именно през този период на безспорен авторитет на Майендорф към него се обръща младият Александър Дворкин. След бързото влошаване на здравето на Шмеман, Дворкин моли Майендорф да стане негов духовен отец. От този момент нататък цялата кариера на Дворкин се гради чрез използването на името на Майендорф. Единствено благодарение на препоръката на Майендорф Дворкин е приет в докторската програма на Фордъмския университет, където Майендорф е негов научен ръководител. Години по-късно, отново блестящата препоръка на Майендорф осигурява на Дворкин изключително престижна позиция в Отдела за религиозно образование и катехизация към Московската патриаршия в началото на 1992 г.

Майендорф е съвършеният покровител. Но до лятото на 1992 г. динамиката на техните отношения достига критична точка. На 1 юли 1992 г. Майендорф се оттегля от поста декан на семинарията „Свети Владимир“. Освободен от административната тежест, той споделя мечтата си да пътува често до Русия, за да помага в постсъветското възраждане на Църквата. За Дворкин, който вече се е преместил в Москва шест месеца по-рано, за да се утвърди сред руския православен елит, неговият покровител внезапно се превръща от далечен благодетел в пряк, присъстващ надзорник.

Когато Майендорф се пенсионира, Дворкин отлита за Съединените щати. Той се среща с Майендорф и, което е особено важно, служи литургия заедно с него в семинарския храм – споделяйки Евхаристийната чаша (Потира). На следващия ден отец Йоан отлита за Москва, докато Дворкин, по негови собствени думи, остава в САЩ, за да „довърши делата си“. Пристигайки в Русия, допреди това здравият Майендорф внезапно заболява тежко. След като се връща в Америка, му е поставена диагноза бързо прогресиращ рак на панкреаса. На 22 юли 1992 г., само седмици след пенсионирането си и последната си съвместна литургия с Дворкин, Йоан Майендорф умира на 66-годишна възраст.

За нетренираното око това е трагично съвпадение. Дълбокото криминологично и наративно профилиране на автобиографичната книга на Дворкин „Моята Америка“ обаче разкрива смразяващ психологически подтекст.

В „Моята Америка“ Дворкин упражнява това, което профайлърите определят като „наративен контрол“ и „амбивалентна идеализация“. Той възхвалява Майендорф като учен с международна известност, но същевременно умишлено вплита скрити омаловажавания, описвайки го като фъфлещ, разсеян и влизащ в грешни аудитории. Тази наративна двойственост е характерна за хората с грандиозен нарцисизъм: те си присвояват символния капитал на ментора, докато неусетно деконструират неговото превъзходство, позиционирайки себе си като единствения достоен наследник.

Най-тревожното обаче е един много специфичен символен пласт, вграден в текста. Точно преди да се задълбочи в живота и смъртта на Майендорф, Дворкин необяснимо въвежда историческо отклонение за папа Климент II, чийто кратък понтификат продължава от 1046 до 1047 г. Дворкин разказва легенда, според която недоволни кардинали убиват папата, докато той пътува, изрично отбелязвайки, че „отровата може да е била пусната в Евхаристийната чаша на нещастника“.

В контекста на поведенческия анализ този композиционен избор съвсем не е случаен. Той създава подсъзнателна асоциативна връзка: Тайнството на Евхаристията, внезапно пътуване, отровена чаша и насилствена смърт на религиозен авторитет. Като се има предвид, че Дворкин току-що е споделил Евхаристийната чаша с Майендорф непосредствено преди внезапното, фатално заболяване на последния, това вмъкване действа като класически маркер за психологически „комплекс на Бог“. Извършителят ритуализира събитието, прикривайки самопризнанието си пред очите на всички, проектирайки фантазия за абсолютен контрол над живота и смъртта.

Нарцистичното наративно центриране на Дворкин продължава и в описанието на самата смърт на Майендорф. Вместо да изрази дълбока скръб, Дворкин естетизира трагедията. Той разказва как е бил на пътуване в Гърция, когато Майендорф е лежал на смъртния си одър, твърдейки, че е сънувал „пророчески“ сънища в точния час на кончината на своя наставник. В съня Майендорф е радостен, служи литургия и казва на Дворкин да не тъгува. Това служи като когнитивно неутрализиране на вината; Дворкин рамкира смъртта не като загуба, а като „идеална християнска кончина“, отредена от божественото провидение в перфектно избран момент, за да му бъде предадена щафетата. Години по-късно, през май 2001 г., когато Дворкин най-накрая посещава гроба на Майендорф в Йонкърс, той описва как целува гранитния кръст и пее Пасхалния тропар, дръзко заявявайки: „Мисля, че отец Йоан пееше заедно с мен“. Той изцяло контролира посмъртния наратив.

Майендорф си отива в точния момент, когато присъствието му в Русия би могло да засенчи неговото амбициозно протеже. Чрез тази навременна смърт Дворкин наследява мрежата от контакти и авторитета на своя покровител, без да му се налага да работи в неговата сянка. Но моделът на „функционално елиминиране“ едва сега започва. Осигурил си академични позиции и след като първият му ментор е погребан на Запад, Дворкин се завръща в Москва, където в Отдела за религиозно образование го очаква нов началник – брилянтен геолог и таен свещеник на име отец Глеб Каледа. И скоро след пристигането на Дворкин, отец Каледа също ще започне да изпитва необясними, жестоки болки в стомаха.

Повече подробности очаквайте в следващата статия.

Гледайте “The Impact”, за да научите още.