След като в предишната статия установихме дълбокия мотив на Александър Дворкин – вкоренен в разрушителна завист, грандиозен нарцисизъм и отчаян страх от разобличаване пред неговото „морално огледало“, декана Александър Шмеман – сега трябва да разгледаме физическите и криминалистичните механизми, чрез които една подобна екзистенциална заплаха би могла да бъде елиминирана. В сферата на поведенческото профилиране тайното отстраняване на лица, възприемани като носители на „моралния закон“ (често духовници, учители или праведници), се класифицира като латентно убийство. При тези смъртоносни елиминации липсват следи от открито насилие. Вместо това извършителят ги маскира като естествена смърт, нещастен случай или бързо прогресиращо терминално заболяване, като по този начин заобикаля стандартната съдебномедицинска експертиза.
За да разберем как тази хипотеза се отнася към смъртта на протопрезвитер Александър Шмеман, трябва да анализираме точната клинична хронология на неговото влошаване, изключителния физически достъп, с който Дворкин е разполагал през този период, и фармакологичните средства, чрез които едно латентно убийство би могло да бъде извършено и впоследствие прикрито чрез наративна идеализация.
Клиничната хронология на едно внезапно влошаване
Академичната 1982–1983 година бележи внезапното и опустошително начало на болестта на декан Шмеман. Според мемоарите на съпругата му, Юлиана Шмеман, първоначалните симптоми са били неврологично неясни: „След няколко седмици на странни замайвания, непрестанни главоболия и обща слабост, с Александър посетихме няколко лекари, които първоначално обясниха всичко със ‚стрес‘(!).“
Този „стрес“ обаче е прикривал катастрофален биологичен срив. Последващите изследвания разкриват множество тумори в мозъка му, произтичащи от метастазирал рак на белите дробове, който вече е бил достигнал неоперабилен стадий. Въпреки изтощителната химиотерапия и лъчетерапия, силите на Шмеман бързо се изпаряват. Той отслужва последната си литургия на Деня на благодарността, 24 ноември 1983 г. Докато лежи на смъртния си одър, фигури като митрополит Теодосий Лазор и персоналът на семинарията трескаво се подготвят за неизбежното му погребение. На 13 декември 1983 г., на 62-годишна възраст, Александър Шмеман умира.
Възможност, близост и достъп
При всяко криминално разследване близостта до жертвата е от първостепенно значение. През критичния период от 1982 до 1983 г. Александър Дворкин не е просто някакъв дистанциран студент; той е здраво вкоренен в непосредствената физическа и социална среда на Шмеман.
Първо, Дворкин служи като старши олтарник в академичната църква. Негово задължение е да помага на бързо отслабващия декан да облича богослужебните си одежди в ризницата. Именно в тази интимна близост Дворкин става свидетел на личните слабости на Шмеман, запаметявайки отчаяното желание на декана: „Само да ми даде Господ време да завърша ‚Евхаристия‘. Само да успея...“
Второ, и може би по-тревожно, задължителната пастирска практика на Дворкин в трети курс го поставя директно в медицинска среда. Той е разпределен на болнично служение, като прекарва по половин ден всяка седмица в голяма градска болница, посещавайки конкретно пациенти в интензивното отделение. Това назначение му дава безценен опит и досег до клиничната уязвимост. То му осигурява потенциален достъп до медицински картони, познания по фармакология и възможност да наблюдава от първо лице клиничната картина на тежки, фатални заболявания – знания, идеално подходящи за човек, таящ мрачно влечение към процеса на умиране.
Средствата: токсикология и екзогенни карциногени
Достъпът е само едната половина от уравнението при латентното убийство; другата е оръжието. В случаите на тайно елиминиране оръжието е невидимо: химията.
Миналото на Дворкин е дълбоко преплетено с химическите субстанции. По собствените му признания, младостта му е белязана от полинаркомания и задълбочено познаване на психоактивните вещества. Нещо повече, тези познания може да са предавани през поколенията. Според биографичната книга „Калалаци“, дядото на Дворкин е излежал дълга присъда по времето на Сталин конкретно заради „химия“, което подсказва за семейна история, свързана с химични съединения и потенциално токсични вещества.
Между 1969 и 1982 г. в САЩ се наблюдава огромен пик в предписването и злоупотребата с бензодиазепини, като диазепам (Седуксен). Въпреки че диазепамът е депресант на централната нервна система, използван при тревожност, продължителната му употреба или тайното му прилагане – особено когато се комбинира синергично с други вещества – може да причини тежко потискане на физиологичните функции. По-важното е, че съвременните систематични прегледи и мета-анализи (като тези на Тао Джан и др.) демонстрират значителна връзка между дългосрочната употреба на бензодиазепини и повишения риск от различни видове рак, включително рак на мозъка и белите дробове.
Възможно ли е човек с дълбоки познания по фармакология да провокира онкологичен процес? Екзогенните карциногени – химични вещества, които променят клетъчната ДНК или принуждават клетките към бързо делене – могат да предизвикат рак. Някои химични съединения, ако се прилагат тайно в продължение на време, действат като клетъчни отрови, които се натрупват в тялото.
Трайният интерес на Дворкин към токсични, непроследими вещества е документиран в собствените му текстове. В един крайно подозрителен епизод от 1990 г., докато живее в Германия, Дворкин разказва как отива в аптека, за да купи борна киселина, уж против насекоми. Бдителният немски аптекар отказва да му я продаде с изричните думи: „Борната киселина е силна отрова и тъй като не мога да бъда сигурен за какво възнамерявате да я използвате, не мога да поема отговорността да ви я дам.“ Борната киселина е фин кристален прах без мирис и вкус, който действа като обща клетъчна отрова със забавено, коварно действие. Включването на този епизод в автобиографията му повдига един смразяващ въпрос: защо авторът предоставя ретроспективно „ръководство за употреба“ за това как да се сдобием със смъртоносни, непроследими отрови?
Ако в организма на Шмеман е била въведена токсична смес или екзогенен карциноген – може би под прикритието на „лечебни отвари“ или „хапчета за сън“, дадени от доверен, близък до него олтарник – кой би заподозрял нещо? В медицинската и съдебномедицинската практика смърт, настъпила в резултат на метастазирал рак, почти никога не се подлага на токсикологичен скрининг за екзогенни карциногени. Болестта действа като идеалното, непробиваемо прикритие за убийство.
Наративното прикритие: посмъртна идеализация
След като теоретично е елиминирал своето „морално огледало“, без да остави криминалистични следи, латентният убиец трябва да завърши психологическия цикъл. Това се постига чрез наративно маскиране и по-конкретно чрез феномена на „посмъртната идеализация“.
В книгата си „Моята Америка“ Дворкин посвещава обширни, свръхдетайлни пасажи на смъртта и погребението на Шмеман. Той романтизира физиологичния процес на смъртта на своя ментор, отбелязвайки неговото „силно сърце“ и „царствена осанка“. Описва как нощта на кончината е била белязана от „страшна буря“, последвана от утро, в което „ярко слънце е греело в безоблачното небе“.
Дворкин поставя себе си в самия абсолютен център на този грандиозен спектакъл. Като старши олтарник той твърди, че е ръководил цялото тридневно поклонение, изготвял е графици, на практика е живеел в църквата и е изпитал „светла великденска скръб“. Той се хвали, че е разговарял с покойния Шмеман, заявявайки: „Нямах никакво съмнение, че той е там, наблизо, че ме чува и ми отговаря.“
Този наратив служи на двойна, зловеща цел. Първо, той легитимира собствения авторитет на Дворкин, позиционирайки го като върховния, верен наследник, присъствал в последния, най-велик час на своя учител. Второ, той действа като перфектния психологически камуфлаж. Представяйки смъртта на Шмеман като красиво, съвършено навременно „тайнство“, организирано от Бога, Дворкин старателно отклонява всякакви подозрения за престъпление. “Аз не съм го убил”, подсъзнателно внушава разказът, “аз му помогнах да си отиде красиво.”
При липсата на токсикологична аутопсия от 1983 г., преките физически доказателства за участието на Александър Дворкин в смъртта на Александър Шмеман остават недостижими. Въпреки това съвкупността от поведенчески маркери е поразяваща. Разрушителната завист, страхът от разобличаване, интимният физически достъп, познаването на клетъчните отрови и христоматийната посмъртна идеализация – всичко това сочи към високорисков поведенчески профил. Това е едно смразяващо свидетелство за механизмите на латентното убийство: бавно, невидимо престъпление, перфектно маскирано като трагичната, естествена Божия воля.
Повече подробности очаквайте в следващата статия.
Гледайте “The Impact”, за да научите още.
Източник: https://actfiles.org/sectology-professor-or-serial-killer-part-7-fixation-on-death/
