Назначаването на лице с история на полизависимост, психиатрична нестабилност и неформални познания по летална фармакология в екстремната среда на интензивно травматологично отделение буди сериозна криминологична тревога. За да разберем латентните опасности от наемането на Александър Дворкин като санитар, първо трябва да разгледаме поведенческия профил на хищниците, които активно експлоатират здравната система.

В основополагащата си книга „Ловец на умове: В елитния отдел за серийни престъпления на ФБР“ (Mindhunter: Inside the FBI’s Elite Serial Crime Unit), поведенческите анализатори Джон Е. Дъглас и Марк Олшейкър отбелязват, че болниците често служат като ловни полета за серийните убийци. Тези престъпници предпочитат „чисти“ методи, използвайки силнодействащи медикаменти вместо огнестрелно или хладно оръжие. Това удовлетворява патологичната им нужда от прикрит контрол върху живота и смъртта на техните жертви, като същевременно свежда до минимум външните признаци на насилствена намеса.

В криминалната психология този архетип е известен като „медицински сериен убиец“ или „ангел на смъртта“. В издание на списание „Prosecutor“ от 2004 г. Карин Х. Катър обръща внимание на огромната трудност при разкриването на тези престъпления. Тя отбелязва, че извършителите се насочват към тежкоболни пациенти или такива в кома, които не могат да се защитят сами. Тъй като леталните изходи са статистически очаквани в интензивните отделения, тези убийци могат умишлено да инжектират смъртоносни дози терапевтични вещества, без това да доведе до назначаване на аутопсия или криминално разследване.

Зловещ исторически пример е Доналд Харви – санитар, чийто арест през 1987 г. разкрива една ужасяваща реалност. В продължение на 17 години Харви убива до 87 пациенти, докато работи в болници в Охайо и Кентъки. Той е задушавал пациентите, манипулирал е животоподдържащата апаратура и ги е тровил, като през цялото време е твърдял, че убийствата му са били актове на „милосърдие“ към умиращите. Поведенческият анализ разкрива три основни мотивационни структури при тези убийци: контролиращ/садистичен мотив (извличане на удовлетворение от властта над жизнените функции); псевдоалтруизъм (налудничаво вярване, че оказват „милосърдие“); и „синдром на героя“ (създаване на изкуствени медицински кризи с цел симулиране на спасяване).

Как специфичната нагласа на Александър Дворкин се вписва в този зловещ профил? За да отговорим на този въпрос, трябва да направим психобиографичен анализ на собствените му ретроспективни текстове, и по-конкретно на автобиографичната му книга от 2013 г. „Моята Америка“. Десетилетия след периода си на работа в болница, Дворкин използва висока степен на наративно самопредставяне, изграждайки образа на „грижовния санитар“, който се е стремял да облекчи страданията на своите пациенти. Въпреки това, поведенческата деконструкция на този текст разкрива класически механизъм на морална дисоциация – разцепване на „доброто Аз“ и „тъмното Аз“ – както и дълбок комплекс за „богоподобие“.

Критичен поведенчески маркер се открива в гордото признание на Дворкин относно медицинските му задължения: „Дори се научих да правя инжекции и, по думите на пациентите, се справях добре: често молеха именно аз да им бия инжекциите.“ В съветската здравна система на санитарите (младшия помощен персонал) е било строго забранено да поставят инжекции; това е било изключително право на медицинските сестри и лекарите. Съзнателното нарушаване на професионалните и институционалните граници от страна на Дворкин не е просто тривиална подробност. То е утвърждаване на доминация. Инжекцията е акт на директна физическа интервенция в тялото на уязвимия пациент. За индивид с патологичен интерес към властта, този акт се превръща в идеалното средство за придобиване на усещане за прикрит контрол под маската на загриженост.

Това желание за контрол се разпростира и върху философската му фиксация в самия процес на умиране. По време на по-късния си престой в САЩ Дворкин посещава курс, озаглавен „Литургия на смъртта“, воден от професор Александър Шмеман. В „Моята Америка“ (2013) Дворкин остро критикува съвременните болнични практики, оплаквайки се, че умиращите пациенти са „тъпкани с лекарства, транквиланти и антидепресанти“, за да не буйстват, което ги обрича да си отидат от този свят в „полусъзнателно състояние“.

Макар да е формулирано като екзистенциална критика, в контекста на неговия психологически профил това твърдение придобива зловещ оттенък. Емпиричните проучвания сочат, че престъпниците със садистични наклонности не възприемат смъртта като абстрактна трагедия, а като инструмент за власт. Те изискват „съзнателното участие“ на жертвата в акта на умиране, за да извлекат удовлетворение от наблюдаването на нейния страх и безпомощност. Разочарованието на Дворкин от факта, че пациентите са лишени от съзнание, силно напомня отношението на палач. Неговата концепция за „утеха преди смъртта“ вероятно е включвала психологическа подготовка на пациента за един преход под неговия абсолютен контрол.

В крайна сметка автобиографичните разкази на Дворкин служат като постфактум рационализация на неговите девиантни потребности. Траекторията му напълно корелира с Фактор SF5 от модела SIR: „Начини за усвояване на насилието“. Човек не се ражда сериен убиец, а се научава да използва насилие, за да удовлетвори нуждите си от идентичност, сексуално удовлетворение или всемогъщество. За Александър Дворкин интензивното травматологично отделение не е било просто работно място; то е било „училище за насилие“. Прикрита зад псевдоалтруизъм и наративна защита, болницата се е превърнала в идеалния инкубатор за неговата психофармакологична експертиза и патологичния му стремеж да господства над границата между живота и смъртта.

Повече подробности очаквайте в следващата статия.

Гледайте “The Impact”, за да научите още.