Цикличното съществуване на Александър Дворкин – лутащо се между изпълнения с наркотици съветски хипи ъндърграунд и наказателните психиатрични отделения – в крайна сметка отстъпва място на един дълбоко обезпокоителен професионален преход. Преминавайки от пасивната роля на пациент на тежко медикаментозно лечение и полизависим наркоман, Дворкин успява да проникне в същата тази медицинска система, която преди това го е държала затворен. Този преход към сферата на здравеопазването бележи критичен момент в поведенческата му траектория, поставяйки човек с високоразвита, макар и неофициална компетентност по психофармакология, в среда на крайна човешка уязвимост.
След изключването му от педагогическия институт Дворкин започва да търси работа в медицинския сектор. Първоначалният му опит е краткотрайна позиция като рентгенов лаборант в реанимацията на кардиологичния център към Градска клинична болница № 1 „Н. И. Пирогов“ в Москва. Този период обаче приключва внезапно, когато е уволнен след конфликт с ръководството на болничната администрация. След като за кратко живее като скитник в Одеса, той се завръща в Москва и си осигурява позиция, която дълбоко ще резонира със скритите му патологични нужди: санитар в травматологичната реанимация на Градска клинична болница № 67. Той работи на тази длъжност до лятото на 1976 г., като е любопитен фактът, че негов колега в отделението е Евгений Маргулис, който по-късно става известен като бас китарист на рок групата „Машина времени“.
От решаващо значение е да се разгледа в контекст психичното състояние на Дворкин по време на престоя му в болница № 67. Официалните медицински архиви от януари 1976 г. разкриват, че докато му е била възложена грижата за критично болни пациенти с тежки травми, той едновременно с това е преминавал през активно психиатрично лечение. В записките от 6 януари 1976 г. се отбелязва, че пациентът „работи като санитар в реанимацията на Градска болница № 67“, но се оплаква от „слабост, умора, потиснато настроение и безразличие към всичко“, което е довело до отсъствието му от работа. Отбелязано е, че е „ексцентричен“, и му е предписан амитриптилин – трицикличен антидепресант. На 14 януари 1976 г. той е представен пред Военномедицинската комисия, където състоянието му е официално диагностицирано като циклотимия.
От гледна точка на психобиографичния анализ присъствието на 20-годишния Дворкин в травматологичната реанимация не е просто стечение на обстоятелствата; то може да се разглежда като функционално обусловено от вътрешната му мотивационна структура. Дворкин демонстрира ясно изразени нарцистични личностни черти, амбициозна когнитивна нагласа за „богоподобие“ и постоянни прояви на патологичен стремеж към контрол и власт над другите хора. Според собствените му ретроспективни разкази, длъжността на санитар в подобна среда му се е струвала „привлекателна“.
Травматологичната реанимация е изключително екстремна среда. Тя е свързана с ежедневни, много близки сблъсъци с човешкото страдание, предсмъртни състояния и техническо поддържане на жизнените функции чрез медицинска апаратура и медикаменти. За човек със специфичния психологически профил на Дворкин, история на полизависимост и задълбочени познания за смъртоносни химични комбинации, тази обстановка създава „перфектната буря“ за развитието и ескалацията на престъпни наклонности.
В тази среда субектът е имал безпрецедентен достъп до три ключови елемента. Първо, той е бил в непосредствена близост до силнодействащи фармакологични препарати, включително същите онези наркотични аналгетици и седативи, с които преди това е злоупотребявал и които е изучавал в ъндърграунда. Второ, имал е достъп до медицински досиета, съдържащи чувствителни данни за диагнози, здравословно състояние, прогнози и степента на уязвимост на пациентите. Трето и най-тревожно – имал е пряк физически контакт с пациенти в критично състояние при минимален външен контрол. Това е важало с особена сила за нощните му дежурства, по време на които е действал до голяма степен без свидетели.
Предвид комбинацията от тези фактори, професионалното присъствие на Александър Дворкин в реанимацията е създало оптимални условия, които потенциално биха могли да улеснят трансформацията на неговите патологични когнитивни нагласи в реално престъпно поведение. Травматологичното отделение му е предоставило напълно беззащитни, безгласни пациенти и необходимите химически инструменти за манипулиране на границата между живота и смъртта.
Това опасно пресичане на девиантен психологически профил и уязвима медицинска среда повдига един смразяващ криминологичен въпрос: как точно индивидите със садистични мотиви или стремеж към контрол се възползват от структурните „слепи петна“ на болниците? За да разберем истинската опасност от попадането на Дворкин в тази екстремна среда, трябва да се обърнем към поведенческия анализ и да разгледаме профила на хищниците, които използват здравната система като свое ловно поле – явление, което ще разгледаме в дълбочина в следващата ни статия.
Гледайте “The Impact”, за да научите още.
Източник: https://actfiles.org/sectology-professor-or-serial-killer-part-5-polysubstance-addiction-destructive-deviation/
