Навлизайки по-дълбоко в ретроспективната психобиография на Александър Дворкин, фасадата на „героичния дисидент“ се пропуква, разкривайки една тежко увредена клинична и психологическа картина. В периода между 1973 и 1979 г. линията на поведение на Дворкин се определя не от идеологическа съпротива, а от тежка психопатология, нарцистичен „комплекс на Бог“ и парализираща, несъзнавана параноя. За да вникнем напълно в профила на този субект, трябва да синтезираме официалните му психиатрични диагнози с психоаналитичен прочит на най-дълбоките му страхове.
От 1973 до 1977 г. Дворкин се води на официален отчет в Московски психоневрологичен диспансер № 3. Медицинското му досие от този период документира поредица от тревожни симптоми: постоянна тревожност, апатия, хистерични афективни изблици и демонстративен опит за самоубийство. Той проявява и разстройства на възприятията, като съобщава, че „чува една и съща мелодия в главата си и усеща нечие присъствие зад гърба си“. След психиатрична хоспитализация, Военнолекарска комисия – под председателството на д-р Сорокин и с членове д-р Поляков и д-р Булатова – издава официално заключение на 25 април 1974 г. Дворкин е диагностициран с циклотимия (разстройство от биполярния спектър) и психофизически инфантилизъм, съпроводени от патологично развитие на личността.
В рамките на SIR модела за профилиране, тези диагнози се припокриват с Индивидуалния фактор (SF1): „Психологически и психопатологични черти“. Циклотимията, характеризираща се с колебания между хипоманна експанзивност и депресивна апатия, създава благоприятна почва за емоционална нестабилност и задълбочаване на патологичния нарцисизъм. Тази нестабилност тежко уврежда способността му за адекватна рефлексия, правейки го фундаментално неспособен да преценява правилно последствията от действията си.
Тази клинична уязвимост се слива с грандиозна нарцистична идентичност, което се проявява най-отчетливо в патологичната фиксация върху физическия му външен вид. За Дворкин дългата му коса и брада не са просто субкултурна мода – те функционират като сакрални атрибути на абсолютна власт. Това е ярко илюстрирано от един травматичен епизод във военната катедра на института, където той е принуден да се подстриже. Дворкин описва преживяното като катастрофална загуба на власт, като пише: „Докато кичурите ми падаха на пода... усещах как силата ме напуска.“ Той преживява дълбока криза на нарцистичната си идентичност и дори закача на гърдите си саморъчно направена значка със своя снимка с дълга коса, за да съхрани идеализирания си образ.
Тази фиксация черпи сили от архетипа за божествената власт. По-късно, докато за кратко работи като рентгенов лаборант, Дворкин влиза в конфронтация с директора на кардиологичния институт, академик Петровски. Отвратен от неугледния външен вид на Дворкин, Петровски му се тросва: „Абе, ти, Исусе Христе, марш веднага в бръснарницата!“ За заклетия атеист Дворкин това сравнение с Исус Христос не буди религиозно смирение, а по-скоро служи за нарцистично узурпиране на божествения авторитет. В криминалното профилиране този мотив на „богоподобие“ често се наблюдава при извършителите на насилствени престъпления, които използват грандиозни фантазии, за да компенсират вътрешната си празнота, което им позволява да си присвоят правото да се разпореждат с живота и смъртта на другите.
И все пак, под тази грандиозна, „богоподобна“ външност се крие дълбок, параноичен ужас. В едно интервю от 1979 г. младият Дворкин самохвално разказва за скитничеството си, надсмивайки се над ежедневните си сблъсъци с милицията и двуседмичния си престой в следствения арест в Херсон. Той изгражда публичния образ на недосегаем бунтар. Въпреки това, личните му автобиографични записки разкриват една коренно различна и противоречива реалност: човек, погълнат от панически страх от органите на реда.
За да разберем това противоречие, трябва да се обърнем към психоаналитичната теория на Зигмунд Фройд, според която сънищата са „царският път към несъзнаваното“, маскиращ потиснати страхове и желания чрез символизъм и проекция. В мемоарите си Дворкин разказва за повтарящ се кошмар с участието на някогашния му квартален милиционер, капитан Кузякин. В съня Кузякин безмилостно го преследва. Дворкин успява да бутне милиционера в някаква яма и да го затисне с тежки скални късове – неприкрит акт на убийство. Но Кузякин се измъква изпод скалите, крещейки: „Няма да стане, гадино, няма да ме довършиш! Кузякин е безсмъртен!“ Дворкин се събуждал от този сън плувнал в студена пот.
През призмата на психоанализата, този сън е класическа проява на проекция. Явният сюжет маскира скрито, латентно значение: той отразява собствената насилствена идеация на Дворкин (желанието да се убие фигурата на властта), преплетена с неотвратима, параноична тревожност, че престъпленията му неизбежно ще бъдат разкрити.
Този ужас прониква и в будното му състояние. Когато през 1977 г. Дворкин най-накрая напуска СССР – заминаване, официално отбелязано от градския психиатър В. П. Котов на 31 октомври 1977 г. – той преживява тежък психологически срив на съветската митница. Докато пътува с познатите си Лайми и Льоша, едно незначително забавяне около визите отключва състояние, което самият Дворкин описва като „първичен страх: подкосяване на краката, предприпадъчно състояние, страх от смъртта“.
Тази екстремна, дисонансна реакция спрямо органите на властта не може да бъде напълно обяснена с дребните му субкултурни провинения. В криминалната психология подобен обсесивен страх от разкриване, придружен от повтарящи се кошмари за убийство на неунищожим преследвач, сочи към дълбоко вкоренено, несъзнавано чувство за вина. Това категорично подкрепя основната ни хипотеза: параноята, съпътстваща Дворкин през целия му живот, не е травмата на политически дисидент, а латентната, неотвратима вина на престъпник, който отчаяно прикрива тежко, неразкрито насилствено престъпление от миналото си.
Повече подробности очаквайте в следващата статия.
Гледайте “The Impact”, за да научите още.
Източник: https://actfiles.org/sectology-professor-or-serial-killer-part-4-retrospective-analysis/
