След травматичния си първи сблъсък с наркотичния ъндърграунд в девети клас, животът на Александър Дворкин навлиза във фаза на агресивна социална дезадаптация. За да разберем формирането на неговия криминогенен профил, трябва да разгледаме периода между 1972 и 1975 г. През тези години външната му поведенческа траектория – белязана от съзнателно прекъсване на социалните връзки и конфликти с властите – се слива с дълбоко вътрешно когнитивно изкривяване, характеризиращо се с грандиозен нарцисизъм и пълно отхвърляне на обективния морал.

През 1972 г. Дворкин постъпва във Факултета по руски език и литература към Московския държавен педагогически институт (МДПИ). Въпреки това, вместо да се интегрира в академичния живот, той систематично разрушава връзките си с нормалното общество. До 1973 г. се наблюдава рязък спад в академичната му ангажираност. Той бяга от лекции, прекъсва отношенията си със състуденти, които го „дразнят“, и изпада в това, което съветската терминология класифицира като „паразитен начин на живот“. Социалният му кръг се ограничава изключително до маргинални фигури, включително видни хипи авторитети като Юрий Попов, известен в субкултурата като “Сольнишко” („Слънчицето“).

Медицинската документация на Дворкин от пролетта и септември на 1973 г. свидетелства за тежък психологически срив. Той прибягва до полинаркомания, комбинирайки канабис, седуксен и вдишване на препарат за премахване на петна специално с цел да се „откъсне от реалността“. Този период е белязан от хиперемоционални сривове, бягства от дома и демонстративен опит за самоубийство, при който той прерязва вените си след семеен конфликт.

Маргиналният му начин на живот неминуемо го довежда до сблъсък с държавата. Дворкин често влиза в пререкания със съветските граждански патрули и е подлаган на разпити от цивилни агенти на КГБ. По-късно той си спомня как е отвеждан в милицията, където е разпитван, сплашван и подлаган на физическо насилие. В крайна сметка през есента на 1975 г. Дворкин е изключен от МДПИ „заради убеждения, несъвместими с тези, които трябва да има един бъдещ съветски учител“.

В рамките на профилиращия модел SIR (Социално-екологичен, Индивидуален, Релационен), тази поведенческа траектория напълно съответства на социално-екологичния фактор, по-конкретно на Подфактор 2: „Вписване в обществото“. Серийните престъпници обикновено демонстрират фундаментално ниско ниво на социално приобщаване. В случая на Дворкин обаче тази маргинализация не е просто неуспех да се адаптира; тя е умишлена стратегия. Ако приемем основната ни хипотеза – че Дворкин е извършил акт на екстремно насилие на петнадесетгодишна възраст – тази бърза социална дезинтеграция е послужила като психологическа маска и стратегия за стабилизиране. Маргиналният начин на живот създава илюзия за автономия, която го предпазва от институционален контрол, докато нарастващата му изолация засилва един вътрешен фантазен свят, в който той може да упражнява контрол.

Този външен бунт намира своето огледално отражение в една смразяваща вътрешна философия. В средата на 70-те години Дворкин изгражда устойчив модел на антисоциална атрибуция. В разговори с отчаяните си майка, дядо и баба той открито се подиграва на техните етични тревоги. Както самият той разказва по-късно в автобиографията си, той напълно логично им заявявал: „Бог не съществува, следователно всичко е позволено“. Той напълно релативизира етиката, признавайки, че приема предателството в личните отношения – което извършва „наляво и надясно“ – за нещо съвсем естествено.

Този наратив демонстрира когнитивна структура, типична за серийните извършители на насилие: пълно отхвърляне на емпатията и обективния морал, заменени от селективен, утилитарен морал. Прехвърляйки вината за вътрешната си неудовлетвореност върху „отвратителната съветска система“ и враждебната външна среда, Дворкин се предпазва от когнитивен дисонанс. Семейството и връстниците му са сведени до обикновени обекти – източници на пари или публика за неговото самовъзвеличаване.

Това обективизиране на другите подхранва един дълбоко патологичен, грандиозен нарцисизъм. Дворкин се упива от негативното внимание, което външният му вид предизвиква. Той пише как се е возил в метрото, където пътниците му крещели, милиционерите проверявали документите му, а улични хулигани го влачели за косата. Вместо да се чувства отритнат, той осмисля тази враждебност като потвърждение за своята изключителност, заявявайки: „Чувствах се като самотен герой, който смело се опълчва на бездушната машина на репресията“. По това време той изрично описва себе си като „глупав, суетен, самовлюбен паун“, наслаждавайки се на новопридобитата си скандална слава.

И все пак, тази грандиозна идентичност е силно нестабилна. По-късно Дворкин признава противоречията на тази „хипи младост“, отбелязвайки изтощителната реалност на това да играе „гордия единак“ и латентното осъзнаване, че се е озовал в „задънена улица“. Тази амбивалентност – позата на елитен, избран единак, прикриваща дълбока вътрешна празнота – е отличителен белег на криминалната активност с ранно начало.

В крайна сметка наративът на Дворкин за „героична съпротива“ изпълнява ключова психологическа функция. Това не е истинска политическа позиция, а защитен механизъм. Представяйки себе си като митологичен самотен борец, преследван от враждебно общество, той оправдава пълната си липса на емпатия и рационализира хищническия си мироглед. Периодът 1972–1975 г. не е етап на юношеско духовно лутане; това е време на консолидиране на една престъпна идентичност, което полага психологическите основи на живот, подчинен на компенсаторни фантазии и стремеж към абсолютна власт.

Повече подробности очаквайте в следващата статия.

Гледайте “The Impact”, за да научите още.