Успоредно със съзряването на изградените в детството когнитивно-афективни схеми, ранната интелектуализация на религията при Александър Дворкин прераства в агресивен, нарцистичен атеизъм през тийнейджърските му години. Той започва активно да се противопоставя на семейството си, заявявайки: „Бог не съществува, следователно всичко е позволено“. Тази формулировка отразява дълбоко преструктуриране на моралната му система: липсата на божествен надзор легитимира всяко действие, премахва всички етични граници и подготвя почвата за абсолютното налагане на личната воля.

На този фон отношенията му с неговия съученик Яша – момче, което познава от първи клас – придобиват критично психобиографично значение. В един запомнящ се епизод по време на час по ботаника, Яша описва Бог пред Дворкин като невидима сила: „Не можеш да Го видиш, но Той може да протегне ръка и да достигне всеки, когото поиска“, добавяйки мрачното уточнение, че „Го хванаха и Го хвърлиха в една яма“. Тази амбивалентна образност – Бог като ужасяваща, недосегаема ръка, но същевременно и като победен обект в яма – задълбочава когнитивния дисонанс на Дворкин, представяйки божественото едновременно като заплаха и като мишена за подчинение.

Окончателният преломен момент в юношеството на Дворкин настъпва през пролетта, когато е в девети клас (приблизително 1970 г.). Дългогодишният му приятел Яша внезапно умира – изваден е от водите на езерата в Соколники, а по-късно е погребан в Переделкино.

В стандартните психологически парадигми естествената реакция при внезапната смърт на приятел от детството включва дълбока скръб, съпричастност и желание да се подкрепи опечаленото семейство. Реакцията на Дворкин обаче представлява тежка поведенческа аномалия. В автобиографичните си текстове той описва паническо, фобийно избягване на майката на Яша. Когато тя посещавала работното място на неговата майка в Института по руски език, Дворкин буквално се криел зад един гардероб, ужасен от нейната „висока, едра фигура“. Той отбелязва, че другите умишлено са го „държали настрана“ от нея.

В рамките на поведенческото профилиране и предишните ни статии за „латентното убийство“, това е крещящ маркер. Фобийното избягване на ключов свидетел или опечален родител е силен индикатор за скрито съучастие и вина. Разказът на субекта се раздвоява: във вътрешния си монолог той твърди, че изпитва „остро състрадание“, но физическото му поведение е на беглец, който се крие от майката на жертвата. Това избягване функционира като психологическа защита, целяща да запази положителния образ за себе си, докато същевременно потиска реалността на травматичния акт.

За да разберем напълно вътрешните психологически последици от това събитие, трябва да обърнем внимание на публикуваната през 1980 г. книга „Калалаци“ на Аркадий Ровнер. Тя е изградена въз основа на устните спомени на младия Александър Дворкин, представен в текста чрез литературния псевдоним Костя Лопухов. Чрез взаимодействията с герои като Бутов и Альона, текстът предоставя проективна реконструкция на посттравматичното състояние на Дворкин.

Разказът описва посещение на гроба на Яша в Переделкино. Субектът, треперещ от ужас сред „ослепителния сняг“, се препъва и наранява ръката си. Той отбелязва, че гледката на кръвта върху снега го е изплашила, но веднага след това се е почувствал „лек и отпуснат, сякаш нещо тъмно, гъсто и мъчително си бе отишло от мен“.

В психоаналитичните и профайлърските традиции „наранената ръка“ е силно символична. Ръцете са инструментите на действието, на отговорността, а в случаите на удавяне – и физическите инструменти за потискане и контрол. Нараняването на ръката функционира като психосоматична локализация на вината. Това е физическо наказание, което замества невъзможността за морално изкупление. Субектът преживява психологическо „освобождаване“ единствено чрез тази физическа рана – стратегия, типична за патологичния нарцисизъм, който се опитва да преработи скритата вина, без да признава грешката си.

Психологическите последици се простират отвъд символичното нараняване и преминават в тежки дисоциативни състояния. Текстът описва ужасяваща халюцинация на жп платформа, при която субектът не може да откъсне поглед от мъртвото лице на Яша, описано като „черно, с хлътнали очи... изпълнено с мъка и сериозност“. Тази визуална фиксация е класически механизъм на проективна идентификация, при който субектът вижда собствените си потиснати терзания и вина, отразени в жертвата.

Най-показателното е, че субектът признава за хронична деперсонализация: „Събудих се за първи път в девети клас, когато Яша умря, и оттогава сякаш гледам на себе си отстрани.“ Това не е просто юношеска тревожност. В криминалната психология персистиращата деперсонализация е основен защитен механизъм, използван от извършителите, за да се дистанцират психологически от акта на насилие. Както отбелязва ветеранът в профайлинга от ФБР Робърт К. Реслър, дисоциативните състояния често се отключват в момента на най-голямо напрежение по време на убийство, което позволява на извършителя да раздвои Аз-а си на „действащо лице“ и „наблюдател“. Правейки това, субектът минимизира вината и запазва социалната си адаптация.

Удавянето на Яша в езерата в Соколники и последвалите психологически реакции – фобийното избягване на майката, психосоматичното нараняване на ръката и хроничната деперсонализация – оформят цялостен и смразяващ поведенчески профил. Той напълно съвпада с маркерите за прикрит епизод на насилие. Екзистенциалният бунт срещу Бог е намерил своето физическо проявление, трайно променяйки психиката на субекта и полагайки основите на дълбоко вкоренените, доживотни психологически защити, които ще разгледаме в следващата статия от нашия анализ.

Гледайте “The Impact”, за да научите още.