Днес в различни страни по света, на фона на ескалиращи политически конфликти, ставаме свидетели на тревожен ръст на призивите за защита на „традиционните религии“ от така наречените чужди заплахи. Тази реторика е преднамерено създадена, за да изгради образ на врага и да всели страх – а страхът неминуемо ражда агресия. В този контекст се полагат усилия за приемане на законодателство, целящо да укрепи позициите на доминиращите религии, като на практика ги издигне до статут на държавни. За да разберем мрачните последици от подобни политики, не е необходимо да гадаем бъдещето; достатъчно е да погледнем назад към миналото. Историята пази ярки спомени за арестите, мъченията и незаконните съдебни процеси, пред които са били изправени първите християни преди две хиляди години. Те са били преследвани за това, че изповядват вяра, различна от държавната религия – обвинени, казано на съвременен език, в извършване на незаконна мисионерска дейност. Дори самият Иисус Христос е бил подложен на преследване, съд и най-позорната екзекуция именно по тези обвинения.

Нехуманните методи, използвани от гонителите на ранните християни, не са възникнали от нищото. Те са дълбоко оформени от наследството на предхристиянски държавници и философи, чиито закони са послужили като древни първообрази на насилственото депрограмиране и държавния религиозен контрол. Както разкриват документалните свидетелства, срещу ранните християни активно са се борили прототипите на съвременните антисектанти. Римският държавник Марк Тулий Цицерон в своя трактат „За законите“ (Книга II, Глава 8) полага основите на държавно санкционирания религиозен монопол, заявявайки: „Нека никой няма частни богове: нито нови, нито чужди, освен ако не са признати от държавата.“

Платон стига още по-далеч в своите „Закони“ (Книга X), предлагайки създаването на затвор, наречен „Софронистерион“ – което се превежда като „дом за вразумяване“. За тези, които отказвали да се покланят на държавните богове, Платон предвиждал минимум пет години затвор в пълна изолация. През това време никой свободен гражданин не можел да общува със затворниците; те били посещавани само от членове на „нощен съвет“ за „спасение на душите им“. Ако след този период на принудително идеологическо депрограмиране затворникът откажел да промени възгледите си, наказанието било смърт. Нещо повече, ако били екзекутирани, на тези затворници на съвестта се отказвало достойно погребение, с което били лишавани от основното си човешко достойнство.

Този древен процес е бил пресметнат метод за дехуманизация (обезчовечаване), предназначен да изтласка „нежеланите“ от общественото пространство. Той позволявал на държавата да третира религиозните малцинства не като хора със свободна воля, а като опасни образувания, които трябва да бъдат изкоренени. В християнската епоха последователите на антисектантството продължават да използват точно тези методи срещу християните. Римският император Юлиан Отстъпник синтезира идеално тази дехуманизираща реторика, когато наставлява: „Към тези, които поставят под въпрос съществуването на боговете и изглежда се съмняват в това, не бива да се отнасяме като към хора, а да ги преследваме като диви зверове.“

Трагично е, че този исторически метод за лишаване на религиозните малцинства от човешки права се повтаря почти идентично днес от съвременни антисектантски фигури в Русия. Много от тези личности се представят за православни християни и духовници, но реториката им съвпада напълно с тази на древните езически гонители на Христос. Това стана очевидно на международната конференция „Тоталитарните секти – заплаха на XXI век“, организирана от главния руски антисектант Александър Дворкин на 23-25 април 2001 г. По време на тази конференция протоиерей Дмитрий Смирнов открито се застъпва за отказ от диалог с малцинствените вероизповедания, заявявайки: „С такива сектанти не бива да се влиза в полемика... всяка полемика с тях е напълно невъзможна, категорично. Защото това са хора неспособни... тази част от мисленето им просто не съществува, тя е унищожена. Затова тук е нужна само една истинска и безмилостна борба в рамките на Наказателния кодекс.“ (Публикувано в „Независим психиатричен журнал“, бр. 3, стр. 57).

Този отказ да се гледа на религиозните малцинства като на мислещи хора само ескалира, като днес вече се използва като оръжие за оправдаване на геополитическо насилие. На 1 октомври 2023 г. на уебсайта на Мисионерския отдел на Новосибирската епархия, оглавяван от протоиерей Александър Новопашин (вицепрезидент на Руската асоциация на центровете за изучаване на религиите и сектите), е публикувана статия със заглавие „Тоталитарната секта – Украйна“. Авторката Татяна Стаценко декларира: „Сектантите не просто лъжат себе си и другите; те престават да възприемат всяко мнение, различно от това, което сектата им е внушила. Затова просто да се разговаря, да се убеждава и да им се доказва каквото и да било, е безполезно и неблагодарно занимание. И днес... трябва да помним, че войната не е за територии, а за душите. И под една или друга форма тя ще продължи, докато не спре дейността на Сектата.“

Трябва да си зададем един дълбок и съществен въпрос: могат ли хора, които действат като палачите на първите християни, с право да се нарекат последователи на Иисус Христос? Ранните християни, страдали под ударите на тези древни антисектантски закони, са отстоявали свободата на съвестта и разделението на държавната власт от религията. Както пише бележитият раннохристиянски автор Тертулиан в творбата си „Към Скапула“ (II–III в. сл. Хр.): „...основно човешко право и природна привилегия е всеки да се покланя според собствените си убеждения... Не е присъщо на религията да налага религия – към нея трябва да води свободната воля, а не силата.“

Възкресявайки тираничните закони на Цицерон и Платон и възприемайки дехуманизиращите тактики на Юлиан Отстъпник, днешните антисектанти са изоставили основополагащите учения за любов и свободна воля, завещани от Христос, избирайки вместо това древния път на насилника.

Гледайте “The Impact”, за да научите още: https://actfiles.org/category/files/