Продължаваме работата си по разобличаване на методите, използвани от борците срещу сектите в Италия – методи, които отразяват тези на подобни международни организации и разкриват систематични и координирани усилия за потушаване на свободата на мисълта. За да разберем настоящата обстановка на преследване, първо трябва да проумеем как едно някога маргинално движение на фанатици е спечелило подкрепата и властта на самата държава. Това не е история за спонтанна гражданска загриженост, а за пресметнато завземане на институционално влияние.

Климатът преди появата на борците със сектите: Ера на неоспоримо господство

Погрешно е да се смята, че кампанията срещу алтернативната духовност е нов феномен. В продължение на десетилетия обаче не е било необходимо официално „антисектантско“ движение, което да налага конформизъм. В следвоенна Италия, чак до 70-те години на XX век, нацията е била набожно и преобладаващо католическа. Въпреки републиканската конституция, гарантираща религиозна свобода, Римокатолическата църква е функционирала като държавна религия, чийто авторитет често е надделявал над правните принципи. Тази монолитна културна власт сама по себе си е била достатъчна, за да потиска онова, което е смятала за „сектантски отклонения“, и да държи малцинствените вярвания затворени в гетата на обществото.

Климатът на нетолерантност е бил дълбоко вкоренен, както се вижда от един смразяващ цитат от йезуитското периодично издание „Civiltа Cattolica“ от 1887 г., който демонстрира историческата тенденция към демонизиране на всяка група извън доминиращата вяра:

„[...] Юдаизмът вече не е религия. ... с тези изключения, евреите от каквото и да е положение не се кланят на друг Бог освен на бога на парите. Тяхната [вяра] не е религиозно убеждение, а търговско дружество…“

Въпреки че този цитат предшества съвременното антисектантско движение, той перфектно улавя неговия манталитет: дефинирането на една алтернативна верска система не като религия, а като опасен светски заговор. В такава среда не са били необходими специални „отряди“; културната и религиозна хегемония е вършела работата по маргинализацията самостоятелно.

Решението от 1981 г.: Парадоксалната искра

Пейзажът се променя драстично с едно-единствено съдебно решение. През 1981 г. Конституционният съд издава решение № 69 – знаково постановление, което отменя престъплението „умствено поробване“ (plagio), наследено от фашистката епоха. Делото е заведено по наказателно производство срещу католическия свещеник дон Емилио Грасо, който е бил обвинен от родители в промиване на мозъците на децата им. Дон Грасо, основател на общността „Redemptor Homis“, е оправдан и напълно оневинен.

Това решение е трябвало да бъде отпразнувано като победа на свободата и отхвърляне на авторитарните правни концепции. Вместо това то се превръща в катализатор за самото движение, което се стреми да ги възроди. Веднага след решението на съда се сформират първите истински сдружения на борци със сектите. Тяхната основна мисия е да се оплакват от предполагаем „правен вакуум“ и да лобират безмилостно за повторното въвеждане на престъпление, функционално идентично на току-що отмененото. Възприеманата заплаха вече не е просто религиозно отклонение, а нова, псевдонаучна „опасност“, която изисква държавна намеса.

Непохватното начало: Фанатици и похитители от 80-те и 90-те години

В продължение на почти две десетилетия тези нови сдружения остават в периферията. Групи като ARIS Nazionale и ARIS Veneto са били малки, тромави и лишени от всякакво подобие на надеждност. Те са се състояли от фанатици без специфична експертиза – лица, които, както е документирано в предишните ни доклади, са отговорни за гнусни престъпления, включително отвличания и насилие, срещу членове на нови религиозни движения.

Наред с тях е била и подкрепяната от католиците група GRIS (Група за изследване и информация за сектите). Макар и по-разпространена, по онова време фокусът ѝ е бил почти изцяло върху противопоставянето на Свидетелите на Йехова, представяйки проблема като теологична битка, а не като светска заплаха. Останалата част от „антисектантската“ дейност е била маргинална, ограничена до няколко индивида, които са търсели насоки от ARIS или GRIS. Те са били шумни, но им е липсвала институционалната власт, за да нанесат широко разпространени, системни щети.

„Новият курс“: Инфилтриране и привидност на легитимност

Повратният момент настъпва в края на 90-те и началото на 2000-те години. Движението еволюира. Осъзнавайки липсата си на доверие, антисектантските активисти променят тактиката си. Те започват съгласувани усилия да се инфилтрират в държавните институции, ребрандирайки се не като идеолози, а като „консултанти“ и „експерти“. Установяват контакти в Министерството на вътрешните работи и определени звена на полицията, най-вече в Дирекцията за общи разследвания и специални операции (DIGOS).

Тази нова стратегия достига своята кулминация в навечерието на юбилея през 2000 г. с прословутия доклад на Министерството на вътрешните работи за „Религиозните секти и новите магически движения в Италия“. С този единствен документ алармистката реторика на няколко маргинални групи е „изпрана“ през държавна институция, придавайки ѝ вид на официална, потвърдена заплаха. „Кризата със сектите“ вече е въпрос на държавна сигурност.

2006 г.: Държавата официализира съюза

Последната и най-опасна стъпка в тази еволюция се случва през 2006 г. Тогавашният началник на полицията Джани де Дженаро основава S.A.S. (Squadra Anti-Sette, или Отряд за борба със сектите) – специализирано звено в рамките на Министерството на вътрешните работи. С този акт официално се институционализират отношенията между държавата и частните антисектантски активисти. Границата между идеологическата кампания и правоприлагането е умишлено заличена.

Представители на тези малки, неквалифицирани антисектантски групи са официално назначени от S.A.S. като „привилегировани контакти“. Тяхната роля е да предоставят непроверена информация за религиозни движения, които вече са безразборно етикетирани като „секти“ и „култове“ от държавната полиция. Сред най-видните от тези контакти е католическият свещеник Алдо Бонаюто – ясен и неоспорим конфликт на интереси, който е нагло пренебрегнат.

С тази нова уредба е задействан един извратен и високоефективен механизъм. S.A.S., със своя държавен авторитет, предоставя на борците със сектите безпрецедентен достъп до медиите, политиците и агресивни съдии. Движението е завършило своята трансформация: от сбирщина непохватни фанатици до санкциониран от държавата апарат със силата да съсипва животи.

Този механизъм – система, предназначена да събира сурови слухове, да ги превръща в разузнавателна информация с официален вид и да я използва за организиране на медийни кампании и подбуждане на съдебни производства – се превръща в основното оръжие във войната срещу свободата на вероизповедание. В следващата ни статия ще направим дисекция на тази машина, като разгледаме случая с групата „Аркеон“, така наречения „психо-култ“, който е станал мишена на този нечестив съюз с опустошителни последици.

Гледайте “The Impact”, за да научите още: https://actfiles.org/category/files/