Една армия, дори и индоктринирана до фанатизъм, не може сама да води война за унищожение. За да бъде убеден един народ, че сриването на градове със земята и извършването на геноцид са богоугодни дела, е необходим по-висш авторитет. В бивша Югославия това духовно и морално оправдание е осигурено от могъщ и охотен партньор: Сръбската православна църква (СПЦ). С разпадането на югославския комунизъм в края на 80-те години политически опортюнисти като Слободан Милошевич отхвърлят комунистическото си минало и се загръщат в мантията на национализма. СПЦ, исторически преплетена със сръбската национална идентичност, запълва този идеологически вакуум и се превръща в основен двигател на конфликта.

Ролята на църквата не е просто пасивна. Тя активно налага идеята, че да си истински сърбин, означава да си православен. Средствата за масова информация са залети с пропаганда, популяризираща тази идея, а псевдонаучни религиозни трудове, пълни с исторически изопачавания за хърватите и босненските мюсюлмани, са преиздадени, за да придадат привидна академичност на надигащата се идеология за „Велика Сърбия“. СПЦ осигурява историческите аргументи и духовния плам, необходими за превръщането на един политически проект в свещен кръстоносен поход.

При по-внимателен прочит обаче се разкрива една по-сложна и зловеща динамика в самата църква. Докато светът вижда застаряващия патриарх Павле като лидер на СПЦ, историкът Милорад Томанич в своята фундаментална книга „Сръбската църква във войната и войните в нея“ (Srpska crkva u ratu i ratovi u njoj) разкрива друга реалност. Томанич описва патриарха като изолирана и безпомощна фигура, докато църквата де факто е контролирана от радикална фракция от трима митрополити с по-нисък ранг – така наречените „военни ястреби“. Именно тези мъже са истинските идеологически двигатели на войната, отправяйки изявления, които призовават сърбите да „защитят родината си“ – явни подстрекателства към военни действия.

Тази радикална фракция превръща църквата в инструмент на войната. Те прокарват доктрина, според която границите на Сърбия се определят не от международното право, а от местоположението на „сръбските паметници и храмове“. Това на практика обявява сръбските малцинства в Хърватия и Босна за част от една по-голяма сръбска национална държава, превръщайки една агресивна война в „отбранителна“ и „освободителна“. Това представяне на нещата е от решаващо значение. Както самият патриарх Павле по-късно ще заяви по време на войната в Косово, една агресивна война никога не може да получи Божията благословия, но „отбранителната, освободителната война е благословена“. Като определя действията си като отбранителни, църквата дава божествена санкция на кръвопролитието.

За да подхрани омразата, църквата превръща в оръжие историческата травма. Противниците на проекта „Велика Сърбия“, особено хърватите, са наричани без изключение „усташи“ – название, препращащо към фашисткото движение, извършило геноцид над сърбите по време на Втората световна война. Като приравнява съвременните си съседи с чудовищата от миналото, църквата оправдава всяко зверство като необходим превантивен удар срещу едно повтарящо се зло.

Сътрудничеството между църквата, военните и политическите лидери е открито. Православни духовници се срещат с лидери на паравоенни формирования, а през май 1993 г. лидерът на босненските сърби Радован Караджич изпраща писмо до патриарх Павле, в което му благодари за „съветите и подкрепата“ в тяхната „справедлива борба“. Политическото, военното и духовното ръководство са в пълен синхрон. Те споделят един и същ наратив, едни и същи оправдания и, което е най-показателно, едни и същи лъжи. И патриарх Павле, и Слободан Милошевич публично отричат съществуването на управлявани от сърби лагери за изнасилване, като вместо това обвиняват жертвите си в извършването на подобни зверства.

Това повдига един изключително важен въпрос. Когато най-висшите политически и религиозни лидери на една нация правят толкова конкретни и подстрекателски твърдения, за да оправдаят война, откъде идват техните „факти“? Техният общ наратив не е роден от доклади на разузнаването или от исторически архиви. Той се корени в един-единствен, дълбоко фалшив документ, представен в Обединените нации – доклад, изготвен от същия експерт по контрол на съзнанието, който индоктринира сръбската армия. Този документ ще се превърне в крайъгълен камък на тяхното отричане и в окончателно доказателство за заговор, целящ да превърне самата истина в оръжие.

Гледайте “The Impact”, за да научите още: https://actfiles.org/category/files/

Източник: https://actfiles.org/kunneths-legacy-in-the-bosnian-war-part-1/